От тоя ден нейният живот се изпълни с постоянни опасности. През ден, през два в прохода лаеха кучета и ехтяха гърмежи. Кучката на Приходата гонеше от сутрин до вечер ту от едната, ту от другата страна на реката.

Нощем, когато търсеше храна, Чернишка намираше по горските пътища и пътеки заешка козина и кръв. Върху влажната шума се виждаха следите на кучетата, а на места — стъпки от цървули. Беше открила два нови трупа на одрани лисици. На единия бе кацнал грамаден бухал. Тук-там се срещаха загаснали огнища, край които ловците бяха обядвали.

Заваляха студени дъждове, падаше гъста мъгла и навред из гората стана влажно. Катериците не играеха вече по клоните на дъбовете, нямаше ятата дроздове които кацаха с крясъци по високите дървета, нито бекасите. Храната се намираше рядко, плодовете бяха обрани. Мишките излизаха близо край дупките си и се скриваха при най-слабия шум.

Чернишка бе принудена да лежи в една малка пещера. Нейният вход представляваше тясна пукнатина, която се разширяваше навътре и образуваше доста широка, топла и суха кухина, понеже бе обърната на юг и северните ветрове я прехвърляха.

Дългите декемврийски нощи едва й стигаха да се нахрани. Чернишка обикаляше грамадно пространство: стигаше горе до нивите, минаваше край махаличките и претърсваше долчетата, в чиито трънливи брегове нощуваха косове. Призори бързаше да се прибере в скалите. Макар че бълхите я хапеха, предпочиташе да лежи вътре, отколкото навън. Ако през деня не я гонеха кучета, спеше спокойно, свита на кълбо. Обаче една сутрин, когато се прибираше, кучката на Приходата попадна на следите й.

Това се случи в студено декемврийско утро. Оловносивото небе беше пълно със сняг. Духаше северен вятър, във въздуха се носеха и шумяха оцелелите по дърветата листа, а земята бе замръзнала. Реката бучеше и от комина на кантона излизаше гъст дим.

Щом усети, че кучката лае по пресните й следи, Чернишка веднага тръгна по посока на вятъра. Макар че никой не я бе учил и сама не знаеше защо именно избяга по посока на вятъра, а не се скри в скалата, тя не се поколеба ни най-малко, че така трябва да постъпи.

След като се озова на върха на хълма близо до нивите, тя се спря. Кучката лаеше ожесточено, пискливият й дискант звучеше като звънче. След нея тичаше друго куче, чийто глас се смесваше с нейния лай.

— Ех, ех, ех! — стенеше кучката.

— Аха̀, аха̀, аха̀! — потвърждаваше гончето.

— Еа, еа! — отговаряше ехото.

Следвайки посоката на вятъра, Чернишка се спусна от другата страна на хълма и като се стремеше да избяга колкото може по-далече, насочи се към дола. Зад него растеше млада и гъста гора. Все пак не смееше да тича бързо, избягваше пътеките и поляните и оглеждаше внимателно всичко по пътя си.

За известно време гончетата останаха назад и лаят им се чуваше слабо, но щом навалиха надолу, долът се изпълни с писъка на кучката. Няколко сойки се разкрякаха, гарван нададе предупредителен грак и се понесе по сивото небе като черен парцал.

Чернишка прескочи потока и премина в гъстата гора на другия бряг. Кучетата тичаха като хали. Преди да си отдъхне, трябваше отново да се впусне в бяг. Още веднъж се помъчи да им убегне с надежда, че ще загубят следите й, като промени посоката в прав ъгъл и продължи да бяга срещу течението на водата. Вятърът сега духаше в гърба й. Тичаше с големи скокове, влачеше опашката си, а там, дето трябваше да завие, опашката й се понасяше във въздуха и се отмяташе на обратната страна.

В тая гора беше минавала само няколко пъти и не я познаваше много добре. Ала усетът да се ориентира й подсказа, че мястото е добро и че не бива да излиза вън от гъсталаците. Когато гончетата пак започнаха да я застигат, разбра, че колкото и бързо да тича, не ще се отърве, ако не скрие следите си.

Тя измени посоката в остър ъгъл и се насочи към своите преследвачи. Мина почти успоредно над тях и по този начин се озова в старата си следа, по която бе дошла през дола. Оттам тръгна пак след кучетата. Гончето продължи да лае по обратната следа, но кучката не се излъга.

Чернишка продължи тая хитрост няколко пъти, докато следите й се объркаха до такава степен, че и кучката не можеше вече да се оправи.

Така ги заблуди и когато те млъкнаха, върна се по старите си следи към върха на хълма.

Вятърът постепенно утихваше. От сивото небе започнаха да се откъсват редки снежинки. Скоро щеше да утихне съвсем и тогава снегът щеше да засипе следите й. Тя усещаше това в особената тишина, в жалостивите, недоизказани писъци на птиците, усещаше го в скърцането на старите дървета. Макар че за пръв път виждаше сняг, не беше учудена. Снегът предизвикваше у нея желание по-скоро да достигне малката пещера, да се свие на кълбо и да заспи дълбок и спокоен сън…

Докато вървеше из високата гора, вятърът престана и снегът заваля на ситни люспички. Гората посивя, тишината стана глуха и плътна, самата земя като че се стаи в студена, предвкусваща зимния сън тръпка. Никъде не се чуваха вече кучетата, отникъде не идваше нито един звук, никаква опасна миризма — сякаш в света не съществуваха нито кучета, нито ловци.

Снегът се лепеше по гърба й, а върху посипаната със сняг земя започнаха да се появяват кръглите й следи.

Тя мина под самия връх и през гъстия клечак, между камъните и гнилите клони, дойде над пътя. Тук се издигаше висок каменен блок, на който често бе виждала да каца орел. Винаги, когато минаваше наблизо, оглеждаше върха на тоя блок, защото се боеше от орела. И сега се спря и погледна нагоре. Камъкът стърчеше като пречупена колона, забулен от снежните роища. Орелът не беше там, но вятърът, който духаше насреща й, донесе миризма на човек и Чернишка видя човека в същия миг. Той стоеше на камъка, там, дето тя щеше да мине, обърнат гърбом, с побелели от снега дрехи, с вдигната яка и нахлупен калпак. Под мишницата си държеше пушка…

Тя се върна назад като змия. Ушите й легнаха към врата и почти изчезнаха в пухкавата козина. Като заобиколи опасното място, избяга към пещерата. Преди да се вмъкне вътре, клекна и се ослуша. Не се чуваше нищо освен бученето на реката. От небето продължаваха да падат гъсти снежни завеси, зад които прозираха матовонеясните очертания на побелелите гори.

В пещерата беше топло, но Чернишка не заспа. Цялото й същество бе нащрек.

След като стоя на завет под каменния блок, очаквайки отново да чуе лая на кучетата, Приходата загуби търпение.

От опит знаеше, че в такова време гончетата мъчно ще открият загубените следи на лисицата и че още по-мъчно могат да вдигнат друг дивеч. Снегът се задържаше по веждите и мустаците му, лепеше се върху цевите на пушката и дори влизаше в яката на шаячната му полушубка. Той мигаше, чистеше с длан лицето си и криеше пушката под мишницата си. Беше решил да се върне у дома, но преди да направи това, трябваше да повика кучетата и да ги върже със синджирите, които беше опасал на кръста си. Да ги вика оттук нямаше смисъл — викът му едва ли би се чул в дола, където те останаха.

Приходата нарами пушката и тръгна по една козя пътечка към върха на хълма. Неизминал и десетина крачки, забеляза засипаните следи на Чернишка.

— Тю бре — извика той и тутакси в него пламна ловната страст и надеждата да убие лисицата.

Без да губи време, тръгна по следите на Чернишка. Драките закачаха дрехите му, калпака и пушката, събореният сняг се изсипваше отгоре му, гумените цървули се плъзгаха, но Приходата не обръщаше внимание на това и вървеше бързо, изплашен, че снегът може съвършено да засипе следите.

Щом излезе на поляната, обърна се към дола и завика кучетата. Громкият му глас заглъхна без ехо. Той не ги дочака, продължи да върви по дирята, достигна скалите и откри пещерата.

Чернишка чу шума от съборените камъчета под краката му, дори дишането му, вмъкна се безшумно навътре и легна по корем.

— Тук си — каза Приходата. В гласа му трепна радостна нотка.

Лисицата видя окото му да наднича през пукнатината. Па̀рата от дъха му се вмъкна като малко облаче.

Тъмнината му пречеше да забележи Чернишка и тя разбра това от израза на окото, което продължаваше внимателно да оглежда. След малко Приходата се отдръпна. На височина на неговия ръст пукнатината беше най-тясна, но долу, отдето се промъкваше Чернишка, тя се разширяваше. Той легна и се опита да пъхне главата си вътре. Не успя, но сега лисицата видя цялото му лице — кръгло, мургаво, настръхнало от студа. Очите му имаха същия съсредоточен и търсещ израз. Приходата остана в това положение няколко минути, дишайки шумно. После се изправи и Чернишка отново чу гласа му:

— Тук си, няма къде да вървиш…

Стъпките му се отдалечиха. Лисицата се успокои, ала Приходата скоро се върна. Носеше голям камък, с който запуши входа на пещерата. Той го стовари с трясък, изпъшка и пак тръгна за някъде.

Всеки външен шум отекваше във вътрешността на скалата. Чернишка разбра, че Приходата обхожда и оглежда скалата. И наистина той искаше да провери дали пещерата няма друг изход. Щом се увери, че няма, върна се и самодоволно потърка ръце.

— Ще те измъкна аз тебе като лалугер, почакай! — каза той, свали торбата от рамото си и я спусна на земята.

След това започна да вика кучетата. Вика дълго с грозен и тревожен глас. После събра сухи съчки и клони. Чернишка чуваше пращенето на съчките, които Приходата чупеше на коляното си. Той отмахна камъка от входа, провери дали цепнатината е достатъчно широка, за да се проврат вътре кучетата, почака още няколко минути и запали съчките.

Пламъкът бързо обхвана крехките клончета, които пламнаха с леко пращене. Приходата почака огънят да се разгори, събра шума и я хвърли отгоре му. Гъст и лютив дим започна да навлиза в кухината. Лисицата се мъчеше да избегне пушека, но скоро цялата пещера се изпълни и сега Чернишка не виждаше край себе си нищо освен гъста, топла и лютива мъгла, сред която сякаш се люлееше и носеше.

Огънят пламваше неочаквано; влажните листа, изсушени от топлината, се запалваха и тогава димът намаляваше, ту отново започваше да навлиза — гъст, сиво-зеленикав и отровен. Чернишка пълзеше из пещерата и се блъскаше о стените.

Мятайки се насам-натам, тя откри, че в дъното на пещерата димът не е тъй гъст. Цепнатината продължаваше нагоре в скалите и излизаше навън. А там, дето започваше, лекото въздушно течение изсмукваше дима като комин. Чернишка се установи тук, сви се на кълбо и заби муцуна в дългата и мека козина на корема си. Сега, преди да навлезе в гърдите й, димът беше пречистен донякъде от козината. Тя усещаше как силите я напущат, как се замайва и се носи някъде заедно с цялата пещера. Престана вече да чува съскането на огъня. Съзнанието я напущаше, но тялото й остана все тъй свито, с плътно долепена към корема муцуна, с отметната към главата опашка, докато димът започна да редее. Отвън престана, да навлиза нов пушек, в пещерата стана горещо. Загубил надежда да я изкара от бърлогата, в своето ожесточение. Приходата беше натрупал грамадна клада дърва. Огънят нагряваше скалата тъй силно, че тя пукаше, вътре въздухът трептеше, каменната кухина бе ярко осветена от пламъците и ако Приходата би могъл да надникне, щеше да види гърба на свитото зверче, в чието тяло животът едва се задържаше.

Най-сетне огънят загасна. Дървата се свършиха и разгорещеният Прихода пак се залови да вика кучетата. Ту викаше, ту даваше ухо да чуе лая им. Те бяха успели да вдигнат друг дивеч и сега гонеха някъде до самата река. Приходата ги изруга, запуши входа на кухината с камъка, взе опряната о скалата пушка и се загуби из побелялата гора.

Чернишка не чу неговото заминаване. Тя лежеше като мъртва. Едва привечер, когато снегът престана и над белите гори падаше мрак, тя се свести, допълзя до изхода и се опита да излезе. Тежкият камък беше залостен здраво в пукнатината. Беше изтощена и нямаше сили да го отмести. Върна се и легна, като кихаше и чистеше муцуната си от тежката миризма на дима.

По-късно пак се опита да отмести камъка. Драска го и го блъска, но той стоеше непоклатимо на мястото си. Всичките й усилия отиваха напразно, ала тя не се отчайваше. Почиваше си и отново се залавяше с него. Това се повтори много пъти в дългата декемврийска нощ, докато настъпи утрото. Тогава тя пак чу стъпките на Приходата.

Той дойде до скалата и надникна през цепнатината.

— Е, как си? — рече той. — Ако не си умряла от дима, утре ще ти смъкна кожичката.

Свали торбата и от нея извади нещо тежко, което изтрака. Камъкът бе вдигнат от входа и в пещерата влезе бялата светлина на зимния ден. Чернишка видя капана. Приходата го заложи до самия изход. След това постави камъка на мястото му и си тръгна. Вътре отново стана тъмно.

Дълго време тя не се решаваше да се приближи до опасния предмет. Беше чула щракането на пружината и тоя звук, който познаваше от своето пленничество, й подсказа какво я очаква. Виждаше капанът да се тъмнее на изхода: разтворените дъги лежаха спокойно в елипсовиден кръг и чакаха да стиснат врата и в челичените си мишци.

Когато гладът започна да я измъчва и нуждата да излезе стана повелителна, тя се приближи към клюсата, лазейки по корем. Сантиметър по сантиметър кракът й започна да се приближава към страшната машина. Черната й лапа опипваше скалата, покрита със сажди. Цялото й внимание бе съсредоточено към извършване на нещо, което съвсем не й беше ясно. Инстинктът й подсказваше, че не бива да се приближава към капана, но у нея съществуваше смътен спомен, че капанът я беше хванал, когато бе скочила отгоре му. Сега нямаше да скочи — щеше да се приближи и да го бутне с крак, а ако той се хвърлеше върху нея, щеше да отскочи, както би направила, ако я нападнеше някакво животно…

Тялото й се сви в очакване на предстоящата опасност и лапата й се допря до студената желязна скоба. Не последва нищо и тя отдръпна крака си, впила очи в клюсата. Разглеждаше я тъй внимателно и търпеливо, с наострени уши, че изразът й стана необикновено съсредоточен и по него биха могли да се отгатнат мъчителните усилия, които полагаше нейният мозък. Не откри нищо и кракът й пак докосна скобата. Тоя път обаче не се отдръпна веднага, а леко натисна желязото. Клюсата се плъзна по гладката скала. Чернишка оттегли крака си. Сега тя знаеше, че капанът може да се бута и да се придвижи напред. Тя продължи да го разглежда и след няколко минути отново го бутна. Дръжката чукна в скалата, синджирът, с който беше вързан, издрънча. По-нататък клюсата не можеше да се отмести. Но Чернишка не схвана това. Тя пак се опита да я придвижи и пак я натисна с крака си. Капанът не мръдна. Тогава започна да усилва натиска и и когато и това не помогна, опита се да подпъхне крака си под дъгите. Тая работа се оказа трудна, Трябваше да се обърне — и тя легна на едната си страна. Крачето й се подвря под дъгата. Тя го остави така. Капанът стоеше мирно. Тя продължаваше да държи крака си, докато дъгата започна да тежи върху ставите на китката. Тогава поиска да го измъкне. Дръпна го лекичко, обаче лапата беше притисната от железния ръб и за да я извади, трябваше да я дръпне по-силно. Обзе я страх, че капанът държи крака й и не го пуща. Ужасена, тя се дръпна с всички сили и скочи на крака. В същото време повдигнатият капан се удари в скалата. Клюсата подскочи като живо същество и нейните дъги се затвориха с трясък…

Чернишка избяга в дъното на пещерата, очаквайки капанът да я нападне, но той вече не се движеше. При своето затваряне беше се отместил от входа и лисицата използува това обстоятелство да избута камъка. С цялата си неизтощима енергия пак се залови за работа. Ноктите й се изтриха да дращят. Камъкът не помръдваше.

Така измина късият декемврийски ден и дойде нощта.

Навън зафуча вятър. Над прохода се развилия буря. През цялата нощ Чернишка слуша скърцането на дърветата и съскането на снега, който вятърът насипваше пред входа на пещерата.

Призори бурята утихна. Над белите гори легна плътна тишина. Не се чуваше вече бученето на реката, студеният въздух не се разклащаше от никакъв звук. Към обед тя долови отдалече стъпките на Приходата.

Той отмахна камъка и с почуда изгледа затворения капан. Главата му беше увита в кафяво шалче, мустаците му бяха заскрежени, от зачервения му нос излизаше па̀ра. Изпсува, заклати глава и внимателно разгледа мястото край капана. След това го хвана за синджира и го потегли. Затворените дъги пречеха да го измъкне от пукнатината. Той го усуква и дърпа на разни страни, докато го извади. Това го разяри.

— Ах, ти, мръсна гадино! — извика той. — Аз ще те науча! Още един път — и ще играе пушката. Няма да ме надхитриш!

Пак се опита да види лисицата и надникна вътре. Окото му сълзеше. Като се оттегли, запъна пружината на клюсата и я сложи на предишното й място.

Край скалите пак настъпи тишина.

Три дена поред Приходата залагаше капана и всяка сутрин го намираше затворен. На четвъртата сутрин той донесе умрял петел и стара едноцевна пушка. Завърза петела о спусъка на пушката и като я закрепи в скалата така, че дулото да сочи птицата, отиде си разгневен.

През тоя ден гладът измъчваше най-силно Чернишка. Щом загуби надежда да отмести камъка, тя насочи вниманието си към дъното на кухината и откри пукнатината, през която беше излязъл димът. Тая пукнатина, широка колкото човешка педя, криволичеше нагоре в скалата, запълнена с камъчета, гнили листа и пръст, навлечени от ветровете и дъжда.

Лисицата започна да рови, изправена в тесния тунел. Отначало ровенето вървеше бързо, но когато краката й престанаха да се опират в дъното на пещерата, тя трябваше да се крепи о скалата със задните нозе. Това я изтощаваше скоро и тя лягаше. После пак започваше да драще из пукнатината. Понякога пред нея се изпречваше по-едър камък, залостен в тесния комин. Трябваха й часове да го откърти и да го събори долу.

На четвъртата сутрин, когато Приходата донесе петела, тя беше успяла да прокопае и изчисти половината от цепнатината и с цялото си същество усещаше близостта на външния свят, от който я отделяше само тънък и рохкав пласт земя.

Тя чу познатите стъпки и легна в пещерата да следи движенията на Приходата.

Скоро мъртвата птица остана да лежи при входа и пак настъпи тишина. Гладът свиваше мъчително стомаха й, но споменът за петела на Фокасинов и за онова ранно утро беше се свързал завинаги със самия капан и в недоверчивия й ум заседна нов страх. Дулото на пушката правеше тоя страх още по-силен и сега за нищо на света тя нямаше да се приближи до клопката.

Все пак изкушението беше голямо, но тя побягна в дъното на пещерата, където веднага се залови да рови.

Пръстта и камъчетата се сипеха отгоре с леко шумолене и скоро тя достигна тая част от пукнатината, дето последната извиваше под ъгъл. Тялото й се заклещи в скалата и дълго време не можеше да се измъкне. То се гърчи, задните й крака увисваха безпомощно и оставаха така, докато си почиваше. После пак започваха мъчителните усилия и пак се чуваше шумът на свличащата се пръст. Това продължи до полунощ. Тогава над скалата се подаде главата й, а малко по-късно се измъкна и тялото й. Беше измършавяла, изцапана с кал и с пръст. От изранените й крака течеше кръв.

Над прохода тежеше студена глухота. Отърсените от кита гори мрачно се чернееха. Отникъде не идваше нито един звук, като че самата земя бе вкочанена от ледената декемврийска нощ. Само в дола, над който завършваха скалите, Чернишка долови плачливия ромон на вода. Жаждата я мъчеше не по-малко, отколкото гладът, и тя се повлече към водата, като оставяше зад себе си кървави следи. Снежната кора бе здрава и тя вървеше по нея, без да потъва. Видя отдалече черното петно, дето снегът беше разтопен от топлинка. Някаква животно като сянка се понесе по отсрещния бряг. Това бе заек, дошъл да пасе трева край извора. Чернишка не му обърна никакво внимание. Жаждата я гореше, единственото й желание беше да се налочи с вода.

Щом натопи езика си в изворчето, тя приклекна — толкова остра бе насладата, която изпитваше от поглъщането на хладката вода, че по тялото й се разля изнемогваща слабост. Като се напи, отстрани се под брега и легна. Дробовете й жадно поглъщаха студения въздух. Миризмата на дима, с която бе напоена пещерата, още я измъчваше.

Започна да ближе раните по краката си. Кръвта продължаваше да тече, пръстите я боляха. Тя стана и навлезе в мочура край кладенчето: хладката вода облекчаваше болките. Стоеше с наведена глава и с провиснала опашка.

От насрещния бряг снежната кора заскърца. Върху белината на снега се очерта силуетът на заека, който се връщаше.

Чернишка полека се свлече и легна, невидима сред калната земя. Заекът се спря на другия край на мочура. Разстоянието, което ги разделяше, не бе по-голямо от пет крачки, но Чернишка не се решаваше да скочи. Така изминаха няколко минути. Заекът стоеше свит на топка, само дългите му уши се разтваряха като ножици. Върху заснежения бряг се очертаваше нежното му прегърбено тяло. Най-сетне той скочи в мочура и внимателно, сякаш се боеше да не се измокри, наведе се да пасе.

Чернишка сви мускулите на задните си крака и изхвърли тялото си напред. Заекът изпищя, когато зъбите й се забиха малко по-долу от врата му, дето се издигаха крехките плещи. Лисицата сключи челюстите си. Заекът врещеше и се мяташе. Задните му крака го тласкаха като пружини. Беше едър и силен. Тя се опита да го хване за врата, но той се отскубна и се отправи по брега. Направи два грамадни скока, взе преднина, но скоро се свлече надолу. Зъбите на лисицата бяха прекъснали вратните му артерии…

Чернишка изяде цялата му предница. Останалата част отвлече в дола и там я зарови. Спеше й се, както никога. Тя тръгна нагоре из гората, влачейки изранените си крака, решила да напусне скалите завинаги.