15

Допреди няколко дни красавецът лисугер, който живееше от другата страна на прохода, се прибираше рано, скриваше следите си из урвите и прекарваше деня в едни скали, обрасли с дребни храсти, бръшлян и трева. От безопасното си леговище слушаше всичко, което ставаше наоколо, и не искаше да знае за ловджийските кучета.

Но сега и той започна да се прибира късно, вече не му се искаше да лежи в студените скали, не го сдържаше през деня на едно място. Нощем го интересуваха повече женските лисици, отколкото зайците и мишките. Той обдушваше грижливо храстите по кръстопътищата и пътечките, където по установения обичай всяка мъжка лисица оставяше следите си, било като драсваше земята със задните си лапи, било като вдигнеше крак и умокреше храста. Червеният лисугер правеше същото толкова по-усърдно, колкото по-силна бе миризмата на миналия оттук негов събрат.

В същата нощ, когато Чернишка изкрещя, той премина из нейните ловни полета. Щом чу крясъците й, веднага се запъти да я търси. Напразно се опитва да премине придошлата река по бързеите и най-сетне беше принуден да я преплува, макар че ненавиждаше водата и не обичаше да се мокри. Излезе на отсрещния бряг, отърси се и за да се изсуши, няколко пъти се отъркаля в една ивица неразтопен сняг. После тръгна да дири Чернишка. Като не я намери, излезе горе, към огрените от месечината ниви, където пасяха зайци.

Лисугерът ги дебна и устройва засади. Лежеше неподвижно и чакаше някой от тях да се приближи. Но зайците бяха на открито, често се изправяха на задните си крака да слушат и не смееха да се приближат до никакъв синор или храст. Към полунощ бе принуден да ги зареже и да се залови с лов на мишки. Така се отдалечи твърде много из високото плато, подмамен от кукуригането на петлите в махаличките, от тъмните долове и от редките дъбови кории, дето катериците, събудени от топлото време, скитаха. Едва призори той се върна по същия път и попадна на пресните следи на Чернишка и на нейния спътник.

Черното лисугерче не бе пропуснало нито един камък, пън или по-виден храст, без да остави подписа си, та лисугерът успя да открие леговищата на двамата твърде лесно.

Чернишка първа го забеляза. Лисугерчето се изправи с настръхнала козина, а пришелецът се спря и няколко секунди разглежда двамата. После се приближи най-безцеремонно към Чернишка и весело размаха дългата си опашка. Чернишка се зарадва, че вижда стария си познат, и не сви ушите си, както правеше, когато черното лисугерче се опитваше да се приближи към нея.

То изфуча и се озъби. Лисугерът също се озъби. Чернишка клекна на задницата си. Лисугерчето настръхна. Повдигнатата му горна устна свирепо откриваше двата кучешки зъба. Муцуната на лисугера зина като разтворени клещи. Гледаха се очи срещу очи и всеки от тях се мъчеше да уплаши другия със злобно съскане. Най-сетне фученето се сля с непрекъснат звук, който достигна своята най-голяма и възможна височина. Никой не искаше да отстъпи и те се хвърлиха един срещу друг. Гъвкави като змии, вплетоха се за миг в голямо кълбо. Опашките им описваха във въздуха широки дъги, а задните им крака дращеха и скубеха козината по коремите им.

Чернишка следеше борбата най-спокойно.

Лисугерчето захърка под едрия си противник, ала пак не се сдаде. Двамата се търкаляха и се блъскаха в храстите. Изведнъж то се отскубна и цяло измачкано и одърпано, хукна към реката. Червеният лисугер го прогони до самата вода и едва не го удави. Той се върна при Чернишка със снопче козина в устата си. Изплю я, погледна надолу, където бе изчезнал съперникът му, и започна да чисти и гласи хубавата си кожа. След това клекна до Чернишка, изплези език и я погледна. Чернишка си даде равнодушен вид, легна под храста и заспа сигурна, че сега има кой да бди за нейната безопасност. Лисугерът легна, но не там, дето допреди лежеше лисичето, а малко по-настрана.

Така прекараха деня в сечището, разделени един от друг, като че помежду им нямаше нищо, което ги свързва.

16

В следните три денонощия сякаш бяха обхванати от неутолима страст да скитат. Обходиха цялата отвъдна страна на прохода — от шосето до високото плато, където започваха непознати гори. Следите им водеха край поляни и стръмнини, из сечища, урви и сипеи, но най-често се движеха из дълбоките глухи долове. Чернишка търсеше нещо, а лисугерът я следваше покорно.

Вечер, преди да се отдадат на странстване, отиваха заедно на лов. Лисугерът беше отличен ловец на птици и на зайци. Сега той влагаше цялото си изкуство, за да се хареса на своята избраница. Улови заек, от който изяде половината само след като Чернишка беше се нахранила с другата половина. Беше тъй внимателен, че тя почти нямаше грижи за нищо. Обаче нейното държане си оставаше не особено благосклонно. Тя си позволяваше да фучи в лицето му, когато той се приближеше твърде близко до нея, да отнема хванатата мишка от устата му и дори да го хапе, когато нещо не й харесваше. Лисугерът се подчиняваше безропотно и търпеливо понасяше всичко.

През това време отново заваля сняг на едри парцали и покри черната, започнала да засъхва земя. Гората стана лека и чиста. От обилната светлина на пораслия ден снегът изглеждаше още по-бял. Той хрускаше меко под стъпките на двамата, докато луната прозираше зад висока облачна покривка. В една такава нощ предприеха последното си странстване далеч по течението на реката, из местности, където Чернишка никога не беше ходила.

В тая нощ бухалът нападна враните, които нощуваха в скалите срещу кантона, и оттам излетя уплашеното ято с тревожен грак и се разпиля като отломъци от загаснал пожар по мътното небе, удавило в своите облаци светлината на месечината. Долу по шосето мелезът на Фокасинов ходеше край постройката и виеше срещу луната, защото и нему беше омръзнало да живее самотно, а в това време неговият господар се прибираше пийнал от селската кръчма и като се клатеше и залиташе, мълчаливо тъпчеше размекнатия сняг с мокрите си обуща.

Чернишка поведе спътника си на север. Отначало вървяха през някакъв участък, дето из снега стърчаха неприбрани трупи и много купчини вършина, сетне минаха край напусната въглищарница и се озоваха на най-високата точка от предпланината. Тук предпланината се раздипляше вълнообразно на много вериги. На север те се снишаваха и се губеха към хоризонта. Млади гори покриваха тия вериги, а наоколо нямаше никакво селище. Местността бе глуха и дива, набраздена с не много дълбоки долове, обрасли с дъб и с габър.

Чернишка навлезе в един дол и започна да го обхожда. Никъде по снега не се виждаха следи на диви животни освен на катерици, никаква пътечка не водеше из гъсталаците. Между черната мрежа на клоните се издигаше скала, потънала дълбоко в земята, която показваше върха си над почвата. Под скалата имаше малка кухина.

Чернишка се завря вътре и остана там. Лисугерът чакаше с изправени уши, загледан в кухината.

След няколко минути Чернишка излезе, отърси се и клекна до скалата. Мястото й хареса. Беше доста високо от дъното на дола и при наводнение щеше да остане сухо. Освен това бе изложено на юг. Все пак тя беше недоверчива и дълго време се ослушва, като движеше черните си уши на всички страни. Звуците, които долавяше, бяха безопасни — наблизо плискаше ручейче, снегът падаше от клоните, освобождаваше ги и те отскачаха нагоре. Далече на север, дето тъмното небе беше започнало да се раздира, идваше гъргорест кучешки лай, а откъм шосето, останало някъде на изток, ръмжеше закъснял камион и неговите фарове изстрелваха дълги снопове светлина, която озаряваше белите гори.

Чернишка погледна лисугера и легна по корем върху мокрия сняг. Другарят й радостно подскочи и започна да играе с нея. Той я прескачаше, дърпаше лекичко ушите й, хапеше я по врата. Тя се бранеше легнала, като извиваше главата си да посрещне неговите нападения, после внезапно престана да обръща внимание на играта и клекна зад скалата. Лисугерът на часа се смири. Без да губи време, той се вмъкна в кухината и започна да рови меката пръст…

17

Две нощи лисугерът рови под скалата. Издълба дълбок тунел, който се разширяваше навътре и образуваше доста широко леговище. После продължи тунела и го изви така, че той излезе от другата страна на скалата.

През това време Чернишка стоеше наблизо, без да вземе участие в работата. Понякога лисугерът излизаше от дупката, посипан с пръст, отърсваше се и с гальовно скимтене идваше при нея, сякаш я молеше да влезе вътре. Но Чернишка посрещаше хладно тия покани. През деня лежеше в сушината под скалата, защото навред из гората беше мокро, понеже снегът се топеше. Едва когато жилището бе напълно готово и другарят й навлече в леговището останките от някаква полуизгнила кожа, която беше намерил край шосето, тя влезе в дупката.

От тая нощ прекарваше деня тук, докато лисугерът оставаше навън. Техният живот продължи твърде еднообразно. Вечер тръгваха на лов и се прибираха сутрин заедно. Но след три седмици Чернишка престана да напуща леговището. Беше вече бременна и лисугерът пое грижата за нейното изхранване. Според това, дали ловът беше повече или по-малко успешен, той донасяше веднъж или два пъти храна, оставяше я пред входа на дупката и отиваше да се нахрани на свой ред.

Чернишка слизаше в дола, където водите на ручея издаваха сребърен ек, лочеше с червения си език и отново се прибираше под скалата или лягаше край нея да подиша чист въздух.

Снегът отдавна беше се стопил и сега гората бе черна и влажна. Ала пъпките на клоните вече се издуваха. Всеки ден те ставаха все по-червеникави. Из влажната земя се показваха връхчета на минзухари, пробили като златни шила тъмната шума. Кукурякът и божурът току-що бяха изкарали нежните си стъбла. От засъхналата полуизгнила шума, смазана от снеговете като баница, започна да идва леко шумолене: насекомите се събуждаха и напущаха дупките си в земята.

Чернишка слушаше това шумолене, когато лежеше с натежал корем, огряна от топлото слънце. Козината й започваше да се скубе, опашката й изтъняваше, леност обхващаше тялото й. Постоянно й се спеше и постоянно беше гладна. Ушите й щръкваха при всеки птичи глас, но тя не се помръдваше дори и тогава, когато птицата се обаждаше наблизо.

Последните дни на март се изнизаха еднообразно, прилични един на друг. Духаха западни и югозападни ветрове, по небето плуваха мътнобели и сиви, още зимни облаци. Светлината се промъкваше между тях, от небесните кладенци се спущаха на широки снопове слънчевите лъчи и огряваха баирите. Ту валеше топъл дъжд, ту отново се показваше слънцето. Из гората вече се виждаха зелени петна и се носеше пролетен мирис.

18

В един априлски следобед, когато в сладостната тишина се чуваше бръмченето на насекомите, а дърветата, разнежени от изпълнения с нега въздух, стояха притихнали, Чернишка чу непознати стъпки. Тя дремеше вън от дупката, блажено обтегната под топлото слънце.

Повдигна глава и помириса въздуха. Между гъстите пръти на младата гора се мярна вълчица. Без да губи нито секунда, Чернишка се вмъкна под скалата. Вълчицата се спря и като хлопна с челюстите си, дойде до скалата. Завря глава в дупката и зъбите й се оголиха. После започна да рови в тесния тунел, противният й дъх достигаше до носа на Чернишка. Това продължи цял час. Чернишка пропълзя безшумно към другия изход, подаде глава навън и като се увери, че вълчицата е зад скалата, побягна към старите, познати места. Вървеше из затоплените гъсталаци по южния бряг на прохода, където благоухаеха теменуги, промъкваше проскубаното си тяло между младите златистозелени листа и тъжно поглеждаше назад. Сойки закрещяха над главата й. Дроздове с цвъртене се вдигнаха над гората.

Тя видя отново развеселената пенлива река, чиито пролетни води зеленееха, червения покрив на кантона, бялата лента на шосето. Нейните родни места, от които бе отсъствала цял месец и половина, й се харесаха много повече, отколкото тъмният и влажен дол. Беше забравила мъките си през зимата, Приходата и неговите кучета. Горите бяха спокойни, изпълнени с мирис на люляк, на коприва и на цъфнали треви. Из храстите пърполеха дребни птички, косовете изсвирваха мелодичните си трели, дроздовете крякаха гръмко, сякаш биеха кастанети, а кълвачите удряха гнилите стъбла тъй бързо, че отдалече се чуваха техните „тър-р-р“, с които веселяха другарките си.

Като знаеше, че лисугерът не ще закъснее да я намери, Чернишка легна в сечището, недалеч от скалите, където Приходата беше я затворил. Тя се усещаше неспокойна, обземаше я желание да се търкаля. След час се запъти към скалите. Мина под тях и слезе из синкавите урви, търсейки ново леговище.

Урвите бяха открити, между гранитните камъни беше влажно и студено, макар че там можеха да се намерят доста удобни леговища. Чернишка ги отмина и се озова в големия дол, дето живееше майка й. Като искаше да се увери, че старата лисица не се крие наблизо, тръгна из гъстата гора.

До носа й достигна миризма на труп. В дъното на дола между дряновите храсти Чернишка откри трупа ма майка си. Старата лисица беше умряла през зимата от болест или рана. Тялото й бе изсъхнало, наоколо беше пръсната козина…

Чернишка се върна привечер и влезе в тясната и влажна дупка, където беше се родила.

Леговището на майка й се състоеше от тунел, който се разширяваше навътре и достигаше една подземна скала. Там беше по-сухо, няколко корена висяха отгоре между рохкавата пръст. Още стояха остатъци от пера и козина, навличани от старата лисица.

Чернишка легна върху тях и след няколко часа роди четири лисичета.

Те бяха немощни същества, прилични на остроноси мишлета, които се губеха из гъстата козина на корема й. Тя се отдаде цяла на своите рожби, държеше ги притиснати към гърдите си и докато те сучеха, затваряше блажено очите си.

През нощта лисугерът откри бърлогата. Чернишка повдигна глава и изфуча. Лисугерът разбра какво се е случило и се оттегли. Два часа по-късно той донесе един кос, още топъл и кървав. Остави го вътре и се върна да продължи лова. Чернишка не се докосна до мъртвата птичка. Четирите мишлета я изпълваха с такава всеотдайна нежност, че съвсем не й беше до никаква храна.

19

През следното денонощие тя не се отдели от малките нито за минута. Все повече потъваше в своето майчинство, премряла от блаженото усещане на тая купчина слепи, мънички тела, които пълзяха между краката й. Колкото и да беше влажно в бърлогата, лисичетата не усещаха никаква влага, защото Чернишка ги топлеше.

На втория ден тя се примъкна до изхода и там намери купчина храна, оставена от лисугера. Между дребните птички имаше няколко мишки и една полужива сойка. Сойката я гледаше със сивите си ужасени очи и Чернишка побърза да я удуши и да закуси с мършавото й месо. Щом я изяде, тутакси се върна при слепите лисичета, които бяха се разпълзели да търсят топлото й тяло.

Вън пролетта пълнеше горите с мирис на нови листа, реката постепенно отпадаше сякаш в изнемога, водите й се прибираха в коритото, клоните на върбите надвисваха над вировете, където играеха пъргавите мрени, търсейки места да хвърлят хайвера си. По шосето минаваха коли, каруци и камиони. Фокасинов отдавна беше тръгнал с лопатата да поправя пътя, виковете на хората, трясъкът на каруците и ревът на машините пълнеха целия проход, а Чернишка продължаваше да живее в тъмната бърлога. Само от време на време се измъкваше вън, тичаше към дъното на дола и лочеше вода.

Лисугерът довличаше най-редовно всякаква плячка и покорно я оставяше при входа на дупката. Чернишка не го пущаше вътре, защото се боеше да не изяде децата й. Но когато те прогледнаха и започнаха да се изправят на тънките си крачета, баща им вече можеше да влиза вътре и през дъждовните дни да лежи при семейството си.

Лисичетата започнаха да играят отначало с опашката на майка си, която им доставяше най-забавната игра, като я размахваше насам-натам, а те я дебнеха и скачаха отгоре й; после играта се пренесе помежду им. Очите им, които по-късно щяха да станат жълти, сега бяха сини, а ушите бяха израсли тъй големи, че ги правеха смешни. Те растяха по-бързо от всички други органи, стърчаха все повече над широките им чела и постоянно ги сърбяха. Не по-малко смешни бяха и дългите им муцунки, силно заострени и изтънели.

От ден на ден ставаха все по-палави. Не ги сдържаше вече в тясната дупка и те се опитваха да надзърнат вън. Ала външният свят ги плашеше и колчем някое от тях подадеше глава от дупката, спираше се, мърдаше големите си уши, примигваше с мънистените си очи и не смееше да пристъпи по-нататък. Чернишка ги оставяше да ходят, където си щат из бърлогата, но когато се задържаха твърде дълго при изхода, ставаше да ги прибира, като вземаше най-непокорните с уста и ги отнасяше навътре.

Понякога се случваше наблизо да мине катерица или бялка. Чернишка усещаше присъствието на животното и цяла настръхваше. Слухът и сега беше неимоверно изострен.

На четвъртата седмица, когато лисичетата заякнаха, нищо не беше в състояние да ги задържи в бърлогата. Тогава баща им започна да носи живи птици и гризачи. Нарочно не ги доубиваше, а ги оставяше на лисичетата, които започваха жестока борба с безпомощната мишка или птица. Най-продължителните и весели игри ставаха с мишките. Чернишка и лисугерът заставаха между лисичетата. Освободената жертва се опитваше да избяга. Лисичетата я нападаха. Те скачаха отгоре й с неуверени и неточни движения. Играта продължаваше, докато мишката умреше. Ако пък й се удадеше да избяга от лапите на малките, бащата или майката я хващаше и отново я поставяше на арената. Чернишка показваше на лисичетата как трябва да скачат. Тя правеше дълъг и красив скок, без да смаже мишката с лапите си. Малките се мъчеха да й подражават.

По горските поляни се появиха майските бръмбари и привлякоха вниманието на лисичетата. Майка им започна да ги извежда привечер, когато стадата се прибираха и козарските свирки не се чуваха. Тежките бръмбари се носеха ниско, разперили светложълтите си ризници. Лисичетата ги ловяха във въздуха и бързо ги изяждаха, защото бръмбарите бяха за тях необикновено лакомство. През това време Чернишка оставаше сама с лисичетата, понеже баща им отиваше на лов.

По-късно тя ги завеждаше към нивите, където трябваше да се обучат в истински лов на мишки. В една топла юнска нощ ги водеше по пътечката, по която някога сама беше ходила с братчетата си да се учи на миши лов. Нивите бяха доста далеч и лисичето семейство вървеше предпазливо. Малките следваха Чернишка по петите. Наоколо се стрелна козодой, някаква птичка изпърпа уплашено с криле. Тъмната гора зашумя от вечерника.

Семейството достигна нивите, когато месечината ги обля със светлината си. Високата ръж изглеждаше сребриста, по нея минаваха сребърни ивици лунна светлина и над класовете светваха и угасваха фосфорните пламъчета на светулките. Тревите по синорите издаваха остра миризма и гъделичкаха нослетата на лисичетата.

Чернишка легна в тревата и започна да се ослушва. Някакво животно идваше насам.

Животното достигна края на нивата. Шумоленето престана. После шумът започна да се отдалечава.

Тогава Чернишка се повдигна, направи висок скок и изчезна в сребърното море на нивата. Лисичетата видяха майка си да се бори с един пор, който пищеше и се мяташе насам-натам. Лисицата нападаше ожесточено, малкото черно животинче хищно се стрелкаше към нея. Тя го удряше с лапите си, ала не смееше да го задържи между тях.

Появяването на лисичетата обърка пора. Той се опита да избяга. Чернишка използува неговия смут и го ухапа през гърба. Порът изцвърча, гъвкаво се извърна и я одраска по муцуната. Чернишка го пусна. Порът се повлече, направи няколко скока и още по-жално запищя. Той вече не се решаваше да обърне гръб, защото се боеше, че лисицата пак ще го ухапе, и като се сви, приготви се да продаде скъпо живота си. Но Чернишка го остави. Неговата отвратителна миризма я отблъсна. Никога не би го нападнала, ако с нея не бяха лисичетата.

Тя отведе малките към другия край на нивата. Там семейството попадна на един таралеж. Той веднага се сви на кълбо и настръхна. Лисичетата избодоха лапичките си, а майка им напразно се опитваше да го хване за корема, където тялото му не бе защитено от бодли. Най-сетне тя го остави, обаче малките получиха хубав урок и някои накуцваха.

Мишият лов едва започна и лисичетата се пръснаха из високата шумяща нива, когато една безшумна сянка връхлетя върху тях. Едно лисиче изврещя. Грамадна птица разпери широките си криле, удари с тях въздуха и се понесе полегато към гората. Чернишка се завтече подир птицата и видя как бухалът отнесе детето й…

20

Към края на месец юни лисугерът не можа да устои на изкушението да граби кокошките на Фокасинов. Миналата година беше изтребил пилетата на две квачки, които кантонерът бе насадил в ранна пролет. По-късно, през есента, когато усети заложения капан, той престана да се навърта около кантона, но сега вниманието му пак се насочи към домашните птици.

Главната причина за това бяха лисичетата. С всеки изминат ден техният апетит растеше, както растяха и самите те. Лисугерът им занасяше по-голямата част от лова, за него оставаше или малко, или нищо, тъй че самият той напоследък постоянно гладуваше. Ловът в края на този месец не беше успешен: зайците се криеха в избуялите ниви и в къдравите гъсталаци, миризмата им беше необикновено слаба, особено на зайкините майки, а зайчетата лежаха така крепко, че бе невъзможно да се открият из овесите и житата. Буйната растителност скриваше всичко, сутрин росата измиваше всяка следа и дори мишките мъчно се намираха. Обаче за кокошките на Фокасинов тия затрудняващи условия не съществуваха и лисугерът започна все по-често да се навърта край кантона.

Тая година дворът беше разоран. Овощната градина бе засята с люцерна, няколко лехи с домати се зеленееха край кладенеца. Из люцерната през деня ходеха разрошени и настръхнали квачки със своите пилета и гонеха кокошките и петела. От кантона често излизаше млада жена с бяла кърпа на главата. Тя копаеше с мотика из градината. Лисугерът я виждаше в ранно утро да ходи боса по пътечката с ведрото, в което носеше храна на свинята, виждаше я и привечер, седнала с Фокасинов пред кантона, където бяха сложени прясно рендосана маса и пейка. Кантонерът беше се оженил тая пролет и често пущаше грамофона да весели жена си.

Сградата бе варосана, стъклата светеха от чистота, край пътечката не се виждаха сметта и пепелта, които Фокасинов по-рано изхвърляше. Не се виждаше вече и мелезът. Жената го гонеше и Перко бягаше от нея зад кантона, където имаше гъсти храсти, в чиято сянка той намираше прохлада и покой.

— Какво току го гониш? — питаше кантонерът, щом видеше жена си да тича подир кучето.

— Ами че нали изяде сиренето. Нима си забравил? — ядосваше се тя.

— Ей че си злопаметна! Изяло едно парче сирене, голяма работа! Нека и то да хапне човешка благина. Не бий животното, ти казвам, не ме струвай да те натупам!

— Я се опитай, да видим! — кипваше жената.

— Охо! — казваше весело Фокасинов и със силната си ръка пляскаше на шега здравия й гръб.

Тя се сърдеше, мъчеше се да заплаче, а той се смееше.

Една вечер двамата отидоха в селото. Мелезът тръгна подире им, следвайки ги издалече, защото се боеше от жената. Тогава лисугерът удуши петела и го отнесе на лисичетата. От тоя ден нататък пилетата започнаха да изчезват едно след друго. Лисугерът се притаяваше в края на гъстото сечище, където буйно бяха израсли къпини, и чакаше някое глупаво ярче или кокошка да навлезе в къпините.

Гладният и гонен Перко не чуваше и не искаше да знае за нищо освен за комат хляб. Жената на Фокасинов почти не го хранеше, той се навърташе край шосето или с тъжни очи лежеше в храстите зад постройката. В течение на две седмици лисугерът отвлече десетина пилета, които много се харесаха на Чернишка и лисичетата.

Тогава Фокасинов отново започна да залага капана из двора. Той не го прикриваше добре, засипваше го само със сухи листа и с пръст, тъй че отдалече личеше малка купчина, която лисугерът лесно избягваше. В края на месеца кокошките съвсем намаляха, а една сутрин в капана се хвана кучето. Острите зъби на дъгите едва не строшиха крака на Перко. Фокасинов измъкна бедното животно, което огласяше цялата околност с квичене, скара се на жена си и като върза мелеза със синджира, нахрани го и отиде в зеленчуковата градина да търси Приходата.

По обед двамата влязоха в двора. Приходата се появи в работнически комбинезон от син док. Беше поотслабнал и обгорял от слънцето. Той огледа двора, разпита за това-онова и веднага се насочи към сечището.

— Може да е пор — рече той, като хвърли поглед към ниската гъста горичка. — Ако е пор, лесно ще го хванем. Той не отвлича кокошките далече. Но не ми се вярва. Не са такива местата.

Надникна в къпините и тутакси разбра каква е работата.

— Видиш ли перушината? — рече той тържествуващо. — Лисица е, веринката й!

— И аз мисля, че е лисица — каза кантонерът. — Ама трябва да е голям дявол, не се хваща в капана. Не е като оная, черничката, дето я изтървах лани.

Приходата заклати глава, сви долната си устна загадъчно и като се почеса по врата, загрижено каза:

— Слушай, Панталей! Това е оная лисица… Аз я знам. Не съм я убил значи, макар че тогава я раних…

Той си даде голяма важност и добави:

— Ако беше друга лисица, пет пари нямаше да дам за твоите пилета. През лятото лисиците не ме интересуват. Но за тая лисица ще ти помогна. Донеси сега капана!

Фокасинов повлече клюсата, която беше завързал с един тел.

— Дай ми един нож — рече Приходата. — И махни този тел, защо си го вързал!

Кантонерът се залови да отвърже тела, но Приходата взе капана от ръцете му.

— Донеси нож!

Фокасинов тръгна към сградата да изпълни поръчката. Приходата го спря.

— А бе имаш ли някаква риба?

— Риба ли? Защо ти е риба?

— Не питай! Ако имаш, донеси.

— Хамсийка имам малко…

— Ха така, донеси я!

— Какво мислиш да правиш с нея?

— Ти само гледай — рече Приходата, остави капана и навлезе в сечището.

Докато Фокасинов се върне, той откри едва забележимата пътечка, която лисугерът беше направил. По нея имаше много перушина. Оттук бяха влачени хванатите птици.

— Е, сега ще те наглася аз тебе! — измърмори Приходата и се върна в къпините.

Там пътечката свършваше, но между сплетените бодливи стъбла ясно личеше къде бе лежал и дебнал лисугерът.

Приходата избра място за капана и погледна към кантона. Фокасинов размахваше един ръждясал войнишки нож, а жена му, любопитна да узнае какво ще правят, носеше рибата в една талерка.

Приходата взе нож и започна да копае влажната земя. Той заповяда да му донесат един празен чувал. Жената тръгна да изпълни поръчката.

Щом издълба гнездо за капана, Приходата събра пръстта в чувала и го предаде на Фокасинов.

— Пръстта ще хвърлиш по-далече. Да не личи, че е копано — обясни той. — А сега давай капана.

След няколко минути клюсата беше поставена в издълбаното в земята легло, разтворените й дъги бяха умело замаскирани с трева и листа от къпините. Приходата хвърли наоколо няколко хамсии и наставнически каза:

— Да не ходи никой край това място.

— Аха, сега разбирам! — кимна с глава Фокасинов и се ухили. — Сега май че ще я пипнем, а?

Като истински авторитет, Приходата запази достойнството си и не отговори на този важен въпрос.

— Черпи една ракия, че да си ходя — рече той. — Имаш ли?

— Имам.

Жената на кантонера изнесе ракия и две чашки. Двамата пиха за по-скорошното хващане на лисицата и се разделиха.

— Утре сутринта ще дойда да видя какво е станало — каза Приходата. — Ти не ходи край капана, да не оставиш следи — добави той и закрачи по бялото шосе, върху което падаха късите сенки на гората.

21

Към пет часа следобед цялата западна страна на прохода потъна в сянка. Тя достигна шосето, покри кантона и продължи да пъпли отсреща, където още грееше жарко слънце. Кротка тишина изпълни сенчестия бряг, от доловете повя прохлада. Плясъкът на реката стана по-напевен, по бялата лента на шосето не дрънчеше нито една каруца, сякаш всичко се стаи да посрещне идващата юнска привечер.

Лисугерът лежеше близо до бърлогата, в урвата под скалите, където беше хладно и мухите не го безпокояха. Лукавите му очи се взряха отсреща, в слънчевата страна на прохода. Там пасеше стадо кози. Животните напредваха бавно, пръснати из ниската гора.

Дълго време лисугерът движи черните си уши. Беше време да тръгне на лов.

Напоследък започна да се отчуждава от своето семейство. Макар че все още продължаваше да носи по-голяма част от своя лов на лисичетата и да не си дояжда, сега отиваше при тях с неохота и не искаше да знае за игрите им.

Като полежа още няколко минути, отърси проскубаната си козина и тръгна към кантона.

Движеше се предпазливо, защото се боеше да не го забележи някоя сойка, избягваше откритите места и избираше най-зашумените пътечки. Така достигна буковата гора под сечището. Тук се спираше винаги и дълго слушаше, преди да се реши да слезе надолу.

Покривът на кантона се показваше между белите стъбла на буките. Отстрани се издигаше синкав дим — там някъде жената на Фокасинов приготовляваше вечерята — и димът се топеше сред зеленината на гората. Кучето не се чуваше, отникъде не идваше опасен шум.

Лисугерът се спусна по пътечката и навлезе в сечището. Там се спря учуден: наоколо се носеше миризма на риба. Неведнъж край реката, когато тя прииждаше, беше му се случвало да намери убита риба из плевака и тинята, но сега рибята миризма се усещаше далече от реката. Той продължи да върви по пътечката и скоро откри няколко рибки. Хамсията бе много солена. Лисугерът се отказа да я яде. Неговата осторожност се усили. Миризмата започна да идва от всички страни.

В къпините откри още няколко рибки, които светеха като сребърни. Той легна по корем и започна да се промъква между бодливите стъбла, като се пазеше да не шуми и да не ги раздвижи. Изведнъж предният му крак докосна нещо студено и твърдо. В същия миг това нещо подскочи, сякаш избликна от самата земя, грабна крака му и го удари със сух трясък… Болката бе страшна, но лисугерът не издаде никакъв звук. Той се изгърби като котка и се опита да измъкне крака си. Това му причини нови, още по-страшни болки. Кракът бе пречупен от удара на силните дъги малко по-долу от коляното. Той висеше и черната му лапа започна да се облива е кръв. Шиповете по дъгите бяха пробили кожата и се впиваха като зъби.

Лисугерът изплези език, болката го накара да пъхти, хълбоците му се свиваха и разпущаха. От устата му потекоха лиги. Болката гореше крака му като нагорещено желязо.

Из двора се чуваше каканиженето на кокошките и тежкото пъшкане на свинята, облекчена от вечерната прохлада, дрънченето на съдовете, които жената миеше под стряхата. По шосето мина каруца и нечий глас високо поздрави. После профуча камион и вдигна облак прах.

Болката стана нетърпима. Лисугерът започна да се гъне. Кучето залая. Сигурно бе го усетило. Лисугерът се опитваше да повлече капана, но капанът се оказа твърде тежък, макар че не беше свързан с нищо. Тогава лисугерът прехапа хванатия си крак…

Кръвта оплиска желязото. Тя продължи да пръска нагоре по пътечката, където лисугерът избяга на три крака. Той не се решаваше да навлезе в гъсталаците, защото храстите и тревите закачаха раната. Тръгна по един горски път, после излезе край нивите. Сойките го забелязаха и закрещяха подире му. Най-сетне достигна една урва, вмъкна се между студените камъни и започна да ближе раната, за да спре кръвта…

На другата сутрин в двора на кантона влезе Приходата. Беше рано и Фокасинов още спеше.

Като подвикна и не получи отговор, Приходата се упъти към къпините. Видя затворения капан, наведе се и го издърпа. От сключените дъги висеше черно окървавено краче, измокрено от обилната роса…

Приходата го погледна с разширени от изненада очи, съкрушено въздъхна и като изпсува високо, направи неопределен жест с глава, в който личеше дълбоко учудване и непълно тържество. После помъкна капана и тръгна да събуди Фокасинов.

22

Няколко дни лисичетата не си дояждаха и от това измършавяха. Чернишка забрави своя другар. Сега върху нея паднаха всички грижи за изхранването на малките.

Водеше ги из непознати места и ги оставяше да се отдалечават от нея през време на лова. Денем те лежаха разделени едно от друго в ниската гора край бърлогата. Всяко си бе избрало леговище и всяко от тях се готвеше за самостоятелен живот. Те почти не играеха помежду си и често пъти се давеха над хванатия лов. Чернишка продължаваше да ги учи да дебнат и да скачат, но с всеки изминат ден правеше това повече за свое удоволствие, отколкото за да им покаже един хубав скок. Понякога изяждаше хванатата мишка, дори я отнасяше настрана, да не я измъкнат от устата й. Нейните майчински инстинкти постепенно угасваха.

Една седмица след изчезването на лисугера тя пое стария си нощен път към селцата и махаличките. Жътвата настъпваше и в равнината между жълтото море на посевите се откриха първите стърнища, бодливи като четки. Нощем в тях излизаха мишки да събират ечемичните зърна, щурците стържеха своите нескончаеми концерти. Зайците напущаха посевите и се оттегляха в избуялите кукурузи. Чернишка се пристрасти към заешкия лов. По това време от годината младите зайчета излизаха из стърнищата и там Чернишка ги дебнеше и хващаше. Тя изяждаше хванатия лов и занасяше на лисичетата останките само когато се нахранеше хубавичко или пък когато й се случеше да хване и друг лов. Сутрин лисичетата я посрещаха радостно, душеха муцуната й, сякаш искаха да разберат какво е яла през нощта. Чернишка не ги отблъскваше, но все пак ги избягваше и търсеше спокойствие. В жълтите й очи започна да се появява равнодушие, в погледа й не трептеше вече майчинската загриженост.

Само през дъждовните дни, когато гръмотевиците раздираха небесата и техният грохот и тътен изпълваше всяка гънка на прохода, а буйният летен дъжд плющеше по листата и се изливаше над горите в шибащи струи, цялото семейство се събираше под сушината на скалите и тогава като че отново помежду им се възвръщаше предишната привързаност. Долу буйно прииждаше реката и ревеше, от всеки дол се спущаше мътно поточе. По върховете на баирите се появяваше мъгла. Щом дъждът престанеше, плъзваха охлювите и мишките, чиито дупки бяха наводнени. Тогава цялото семейство се пръскаше из гората да се нахрани до насита, а Чернишка бързаше към реката, която влачеше трупове на домашни животни и на удавени птици.

В една такава дъждовна нощ тя намери лисугера край реката. Беше измършавял и погрознял, приличаше на проскубано и изкаляно куче. Раната на крака му бе зарасла, но той не можеше вече да хваща лов и се хранеше само с насекоми и с мърша. Надеждата да открие някаква храна го бе довела насам.

Чернишка погледна в тъжните му очи и отмина нагоре по брега. Лисугерът я последва и когато тя хвана в корените на една върша едър съсел, той се опита да й го отнеме. Чернишка изфуча, грабна съсела в уста и побягна. После продължи нощния си път към големия завой при моста.

Самата тя беше доста мършава, усещаше постоянен глад и съвсем престана да носи храна на малките. Тяхното присъствие я дразнеше и всеки ден нейната неприязненост ставаше все по-голяма. Тя гонеше децата си из гората, не ги пущаше близо до себе си, дори не им позволяваше да отиват към скалите. Тъкмо сега из гората се намираше най-много храна. Идваше август и дивите плодове зрееха, скакалците се срещаха на всяка крачка, мишките се ловяха най-лесно. Лисичетата биха могли да се хранят, без да отнемат нейната храна, но Чернишка бе обхваната от животински егоизъм. Тя вече не допущаше лисичетата при себе си дори в студените дъждовни дни.

През първата половина на месец август съвсем забрави своите деца. Денем горещината ставаше нетърпима, скалите се напичаха, от горите се издигаше гъста миризма на спарена зеленина, но в дълбокия сенчест дол беше хладно. Сутрин Чернишка се прибираше в дола, лягаше под една скала, облепена със зелени мъхове, и като просваше ситото си уморено тяло, блажено дремеше. Понякога, изпълнена с доволство, играеше с опашката си, да се развлече. Козината й престана да пада. Новият косъм вече израстваше, все така калносив, а червените й вежди ставаха по-ярки. Тя наедря и започна да тлъстее.

Трите лисичета се бояха от майка си и се гонеха помежду си. Всяко си избираше местност, в която щеше да живее, и свое ловно поле. Чернишка ги бе прогонила далече от родните места.

Една вечер тя срещна в нивите най-голямото и го гони до самия кантон. Там в двора седеше Фокасинов и пееше под рядката лунна светлина. Перко усети шума в гората и залая. Чернишка остави лисичето и се върна. Горите спяха. Над тях трептяха едрите августовски звезди. Чернишка излезе в нивите. Стърнищата бяха още топли, щурците въземаха своите скрибучения.

Оттук се виждаше голяма част от прохода. Над мрачните върхове и дремещите гори се лееше лунна светлина. Далечни и сякаш непознати изглеждаха местата, в които тя бе прекарала една година от своя живот, изпълнен с толкова мъки и неволи. Тук й бе съдено да живее кой знае докога, може би не твърде дълго, докато Приходата успееше да я убие.

Чернишка погледна към равнината, дето блещукаха светлинките на селцата. Тя се упъти към тях със своя тих, безшумен и гъвкав ход.

Край