Уговорихме си среща в сладкарница „Неделя” - беше близо до работата й. Ще излъжа, ако кажа че ми направи някакво приятно впечатление –семейна на 32, която иска да запълни някаква емоционална(тя всеки път наблягаше на това) празнота с любовник. Поръчахме кафе,  кола и „макар, че не трябвало”- пастички. Да не си хапнеш пастичка в сладкарница „Неделя” си е жив мазохизъм. Бих й го препоръчал, като метод за изграждане на характера – сигурен съм, че дори нямаше да се обиди. Една хубава жена но… лишена от всякакви  амбиции. Говореше вяло. Често правеше отклонения, като заговаряше за приятелката си от ученическите години, на която й вървяли езиците, пък сега била във Франция.... и други такива неща, които не може да ме вълнуват точно на първа среща. Във виртуалното пространство се държеше по-уверено, всъщност ... беше на моменти – понякога беше прекалено чуствителна и реагираше необичайно, като излизаше без да предупреди, след това задълго не се появяваше. Опитвах се да я провокирам, разпитвах я за работата й, за детето й, какво му върви, какво не, дали му помага за уроците... Заразпитвах за родителите й – оказа се че им завижда (ама мъъъничко!), защото след повече от 30г. брак те обичали да се държат за ръце и се гледали с по такъв начин, че просто нямало как да не им завижда човек... После прехвърлих разговора за мъжа й – какво не му харесва – напротив- всичко си му било наред!... Накрая отделихме време и за котараците й... Стана ясно че в нейната(и тук е наблегнато, макар че й е дадена от родителите й) къща, четири мъжки същества са влюбени в нея, конкурират се за нейното внимание, а тя!... -тръгнала по чужди мъже! Така де!   Нямаше самочувствие, или не показваше такова... Изпитвам удоволствие  да разговарям „с усещане за жена”, потискащо ми е да говоря с усещане за неудачник... Но не беше нужно да си слагам всичко това на сърце. Времето ни изтече и се разделихме, без да си оставим някакви симпатии. Виртуалните диалози охладняха, добиха една „приятелска” рамка, дистанция в емоционално отношение, дори прикрита досада (ако изобщо е възможно нещо да се прикрие във виртуалното пространство)    Една сутрин й разказах, как съм спрял колата на „Евлоги Георгиев”, за да пренеса един охлюв – беше изминал почти целият път и нямаше да е справедливо да не достигне до спасителната тревица на канала... Майтапа на страна - рядко съм срещал такива достойни охлюви, които бавно и упорито следват своята цел... и разбира се оставят светла диря по своя жизнен път... Направо завиждам  на такива праволинейни, целеустремени индивиди! Както и да е... явно сме били в настроение и двамата, защото чатът ни живна, макар по-скоро, като обмен на мнения, взаимно опознаване, споделяне на разни неща.   Не съм усетил как и за колко време топлотата се възвърна, като че ли всеки започна да се чувства по свободен, да разкрива себе си и.... отново започнах да усещам горещия й дъх в лицето си... Втора среща - в кварталната кръчма – доста прилична. Можехме да седнем с лице към Борисовата градина и да гледаме разни птички, катерички и колкото си искаш дървета!... Бяха изминали около 2-3 седмици, но тя вече беше съвсем различна. Пред мен стоеше една красива жена, такава, каквато я исках – усмихната, сияеща, разговорчива... освободена, със самочуствие! И нещо, което ме караше да се чувствам особено приятно – винаги знаеше какво иска и го казваше без да се колебае. Беше смела... поне много повече от мен – небрежарски ме целуна, с характерен жест на великодушие, за някаква тъпотийка. Добре че съм леко мургав и не ми личи, като се изчервявам. Винаги пиеше едно и също, щом станеше въпрос за любим цвят – това неизменно беше зеленият, а когато я провокирах да каже, любимо или… най-любимото си нещо, то независимо от сезона оставаше морето. ... и водата изобщо – дъждът, езерата... дори локвите... Когато се сетя за нея я виждам да тича в дъжда, усмихната със стичащи се капки по лицето и  по правата й безупречно подредена, руса коса... Аз измръзвам от студ, а тя с грейнала щастлива усмивка. Но не защото сме се прегърнали, а заради дъжда... Интересно че това никога не се е случвало, а е плод на фантазията ми... Мисля че веднъж разговаряхме за това, че тя обича дъжда, да ходи боса, когато вали... клишета някакви, щуротии. Явно те са придобили доста колоритен образ в сивото ми вещество. Защото не си спомням да е имало лошо време, когато сме били заедно. Дори си имахме нещо като приказка – “Щом сме решили тогава да сме заедно, значи времето ще е хубаво!” И се получаваше точно по поръчка – защото като семейни хора, се налагаше да планираме уикендите си поне една седмица предварително. Нямам представа точно в кой момент съм се влюбил, кога съм усетил пламъчето в нейните очи, но се чувствах невероятно. Усещане за лекота, за взаимност... Усещането че съм с тази, с която исках. Която умее само да ме радва, да ме кара да си почивам, да ме зарежда. Без да ме натоварва... Дори, когато я провокирах да разказва за проблемите в работата си – една работа, която явно не я удовлетворяваше, но не правеше нищо за да промени това... Бих казал ,че умея да провокирам и да задавам тъпи въпроси – не само за работата, и за семейството ... Нямам представа, доколко искрено отговаряше... всъщност има ли смисъл да се изказвам толкова резервирано?!....  - никога не съм се съмнявал в нейната искреност, дори имах усещането, че й беше приятно, че някой й задава подобни въпроси... Като че ли дълго време е чакала да й задават точно такива въпроси. Сещам се, седим в някаква лодка, леко я движа в  центъра на Панчаревското езеро - пеем  “Don’t warry be happy” и други (тя е пяла в „Бодра смяна” по разните асамблеи - пееше добре, но прекалено школувано... някакси не беше освободена в пеенето, не можеше да импровизира...). Бяхме почти сами (само още едни, като нас – жена на 30+ с мъж на 40+)...  и си позволявахме да крещим „Обичам те!”, да се смеем на висок глас. Беше есен като сега, но преди пет години(2002). Попитах я за какво си мечтае. Отговори ми просто, както не очаквах – „За морето! За какво друго?!” Как не се сетих?! Но пък тя ми върна въпроса, а аз никога не съм казвал, че това ми е любим. Става ми кофти като ми го зададат, сещам се за невъзможните неща. Разбира се за да не изпадам в неловко мълчание имах няколко „готови” мечти: „Да яздя кон; вечеря с любимата ми актриса Лидия Вълкова; да имам шестица по български; да карам самолет; да чукам в Националния Исторически Музей; да свиря или да пея в ресторантски оркестър...” Все прости неща, които мечтая да направя някой ден, но това никога няма да се случи. Обикновено казвам, по едно две, но сега реших да се пиша голям мечтател, за да скрия че лъжа. ...Всъщност си мечтаех за нея. Прокрадваше ми се мисълта, че мога да имам тази жена, само за себе си... но усещах, че не е готова да й стоваря това на главата. Във всеки случай мястото, което тя ми беше отредила, вече не ме задоволяваше. Мъжът е интересно животно. В началото завиждах на котараците й че са всеки ден с нея. И в един момент се хващам, че искам всичко...   Когато беше възможно, бяхме заедно... Пътувахме – винаги беше много приятно – из околните планини, до морето. Спирахме където си искахме, или се отбивахме да видим някаква забележителност.Вълнуващо беше да ходим по леда на замръзналия язовир Искър, да слушаме нежното му предупреждаващо виене... Бях изпаднал в лека паника, когато веднъж влезе толкова навътре в морето, че я изгубих от поглед... Сещам се за доста случки, които биха прозвучали невероятно, или като виц... или просто като нещо абсолютно измислено. Понякога ми се струваше, че самата тя е плод на въображението ми... „Ти не може да си реална! Ти си измислена!” - не преставах да й се възхищавам и радвам... „Да, така е!” отвръщаше ми с престорена сериозност „И бих казала, че се чувствам много добре измислена! Така както само ти можеш да измислиш една жена!” ...  Разбира се язовирът не можеше да се сравнява с морето. Нямаше го нито соленият мирис на водорасли, нито нежния шум на вълните, но пък беше наблизо... А на Щъркелово гнезно има всичко необходимо за двойка чатъри - свободно място за паркиране, ресторант, хотел...  лодки, водни колела...   Няма по-прекрасно нещо от това да се разплуеш в някакво водно колело, да пляскаш педалите в средата на язовира и да държиш ръката на любимата си жена... Да си пееш, да викаш... да не можеш да се начудиш, как може да си толкова щастлив! Питам веднъж, както съм се разплул – „Къде да те водя следващия път?!” –всъщност, дотолкова можех да си позволя да планирам бъдещето. Тя се прави се, че мисли... „Ми... в Историческия музей!... Ъхъ! Не си ме водил там!” – все едно точно в момента й е хрумнало... Нагла! И дяволски доволна... явно отдавна си е наумила да го каже и само е чакала сгоден пас! „Охо! Мечти ще ми сбъдваш, а?!” „Че какво пък?! Няма да ти вадя зъб я!” (това е мой лаф – уместно използван). Че няма- няма но, като се замисли човек, да се разделиш с една мечта, може и да е доста по-болезнено от вадене на зъб. „И за какво да се пънем да сбъдваме някаква мечта, като можем да изживеем нещо, за което не сме си и мечтали?!” Хайде да я видим, за колко време ще стопли?!... Дори не разбра, че въпросът не е риторичен... Добре де, ще й дам жокер – нали е блондинка: „Намираме се по средата на един язовир... на едно водно колело,... наоколо няма жива душа....” -Усмивка тип „ти си луд!”, която се правя че не забелязвам... „Неее!” –леко се отдръпва за да се увери че съм сериозен. Продължавам да си въртя педалите делово, няма от какво да ми пука. „Не! Не можеш да искаш това! Хи-хи!” Сериозен съм, ама много, и се правя че съм вглъбен в мислите си, които се опитвам да формулирам така, че да станат достъпни за нея: „Знаеш ли, често имаме моментни хрумвания, които изглеждат налудничави. Но ако ги подминем съжаляваме! Все ще си мислим, че сме се разминали с нещо... да речем с нещо интересно и вълнуващо!” Говорех тихо, като по-голям и по-мъдър... Бях влязъл в любимата си роля – на дървен философ. Бър-бър -  с присъщата ми убеденост й разказвах, как след 20-30 години, ще води тук  русокосите си внучки, ще ги учи да карат водно колело и ще им обяснява, колко важно е... Когато съм „философ” не обичам да ме прекъсват, но тя умееше да го прави толкова безгрижно и безотговорно... ... Смятах че правя революция, че откривам водното колело за любовта и дори имах смели мечти да основа един „Уотър Ротари” клуб, да поставя жалоните на Водното ротарианство в България, а може би и в света – що не?! Но... Когато човек получи повече информация, някои мечти му се струват направо смешни...   Няма значение... всъщност този пост не е посветен на мечтите, а на чатърската ми любов, която ще помня с най-хубави чувства. А мечтите... - има случаи, когато човек съвсем забравя за тях...    

Не знам тя внучките си къде и дали ще води, но смятай, че ти си ни завел в един приказен момент, в една точка на времето и пространството, в която всичко е толкова прекрасно и стопля сърцето...
Благодаря ти!

Красиво число от където и да го погледнеш.... не исках да бъде просто един пореден пост, на случайна тема....
и аз ти благодаря! Направо ме караш да се чувствам полезен! :)))
...като една топлофикация...;)

това мога да го прочета още 100 пъти.Иска ми се и аз да можех да се изразявам така.

Благодаря ти! Имах нужда да прочета нещо толкова вълшебно и едновременно с това част от историята на двама души. Възможно е! Това ми стига.
Поздрави! :)

:))
И се замислям, ако нямаше нет, дали такъв един спомен би бил възможен?
:))

Защо ли?
Прочетох го пак.
Случката ми стана по-близка емоционално, но пак си ми остана онази-първата тъга.
Защо ли ?
Пожелавам ти Щастие !

#5 фури- а на мен ми е мъчно, че конете и гълъбите са излезли от употреба като средство за придвижване и комуникация... би било доста по романтично, да си пускате мейли с пощенски гълъби и после яхвате конете и се срещате през няколко планини в следващата... :)

#6 марти - това е само епизод. цялата история може да ти се стори дори по-тъжна, макар че няма да се загуби красотата й... Във всеки случай не разказвам с носталгия, ако това имаш предвид. Тъжно е когато човек иска да промени нещо в живота си, но не се решава дори да опита... Изцяло съм дистанциран, няма "заспали чувства"... всичко е минало. Усмихвам се и не мога да повярвам, че са минали само 5 години...

Не съм се надявал че ще открия толкова подходящ клип за тази история!

Между другото, мисля че съм слушал това парче в изпълнение на Ролингстоунз, но нищо не намерих...

'без да ме натоварва'. какво ще стане, ако една жена ви натовари някак. нали сте много добри; да не говорим, че често искате жените просто да разрешат и вашите проблеми

защо "да не говорим" - мисля, че тук можем да си говорим за всичко.

За това, че сме добри съм абсолютно съгласен. Това е най-големия ни недостатък... Вие предпочитате лошите момчета.:)

:)))

Романтично си е. Винаги съм искала нищо да не свършва, особено близостта между двама които се харесват и им е приятно да бъдат заедно, да общуват и споделят. Да си говорят само с поглед дори. Но уви, всяко начало винаги има край.
Много приятна история за пост 69. :))

лошите момичета, това т.н. кучки ли са?

"хотеть не вредно" - казват руснаците. Няма нищо лошо в това човек да иска, да му се иска...
И да се надява, че има и безкрайни неща... Всъщност такива наистина има, когато става дума за Той и Тя...

Мне нравиться очень, что "хотеть не вредно". А не може ли да бъде вместо Той и Тя да е Тя и Той ?

ама толкова близко и "ярко" го почувствах ...на практика го преживях/вавам.невероятно е,maev,поздравявам те:))))))

А какво разбираш ти, под "лоши" момчета?
За лошите момичета, не точно кучки, ама си близо. :)))))))))))))))))))))))))

едни казват "аз съм кучка!". Какво влагат - "много съм зла, внимавай да не те захапя, надушвам те от километри"

други казват "аз съм котка" - независима, не можеш да ме притежаваш-можеш само да ми принадлежиш.

или - "аз съм тигрица" - (дзвер некъв, красив), но ако ме ядосаш, можеш да видиш какво е разярен крокодил. (имах и това "щастие")

общоприетото разбиране за кучка - жена без морал, която не подбира партньорите си. Това обаче се казва - съвсем погрешно,но умишлено и за жена която често сменя партньорите си... но все пак ги подбира...


Лошите момчета, са тези които не спазват правилата. Но имат все пак собствени правила. На практика те са по-свободни...
Като момчета смятахме че ще израстнем в очите на останалите, а и на момичетата, като нарушим правилата. Имаше едно такова скрито състезание...
Понякога не е ясно докъде ще се стигне в това нарушаване... може да стане много кофти.

...дали може.

Както казва шопът - може и да може, ...

Написал съм го неволно така, но пък що да не сменим позициите - за разнообразие. Може да е освежаващо за Тях...
:)

Разнежих се...размечтах се....забравих къде съм.....пренесох се в тишината и щастието...в чуждото щастие,но се усмихвам и ми е леко!!!
Прекрасна история!:)))
Винаги ми е харесвал стилът!:)))
Поздравления!:))

:) откровено казано, не мога да усетя стилът, за който говориш.

усетиш...някога...:)))

има стилове които ме кефят, но не съм се опитвал да ги описвам.

Дали те са естествени или са постигнати целенасочено не знам. Като чатър, съм се опитвал да чатя в различен стил, за разнообразие и за да се скрия. Това определено отнема доста енергия и не може да продължава до безкрай...

Тук стилът може би зависи от това доколко съм рабонил върху даден пост - има такива, които са писани за 15 минути. Като че ли те са по-четени и харесвани.
Този пост е преработвам многократно. В началото изглеждаше по съвсем различен начин. Беше посветен на мечтите... и тяхното сбъдване

Исках да кажа,че пишеш добре.Написаното лесно се възприема и има тънки моменти,които разтапят душата.Тук ефекта и точно такъв.Няма да задълбавам с познания и окачествяване на стилове,защото не е нужно.По-важно е,че ми допада и харесва!:)
Поздрави за това!:)))

Blagodarq Maev.

интересно ми е как са се стекли нещата.звучи ми като нещо ,което винаги ще има значение,макар и вече свършило.дълго ли е продължило.ей такива нещица..
не ми докосна,а направо бръкна в душата.а там има един особено осезаем аромат на море./и ние не сме ходили там,говоря за онова,другото море,което само се усеща/
може би затова правя тая аналогия.
като един емоционално преживял много мъж,като по-голям и по-мъдър/точно както и "него"/би ли ми дал съвет как се забравя нещо подобно?

iskam prodalzenie! ili pone obqsnenie kak i zashto e svarshilo vsi4ko! Dosta go prezivqh i usetih tova , zatova nastoqvam da 4uq prodalzenieto! Molllllqqqqqqq

на къв се правиш, бе? Не скиваш ли, че при теб желанието е забележимо по-голямо от възможностите? С тоя претруфен и омотан стил накъде си се запътил, бе момко? Ако искаш нещичко да излезе от теб, има още доооста да се поупражняваш, малкия ми... И коренно трябва да промениш светоусещането си, там издишаш яко.

#26. Едва ли ще съм оригинален но... не знам защо трябва да се забравя? Заради тази, която обичам сега?! Може би ти се струва нечистоплътно, да пазя такива спомени, може би е това е някакъв вид изневяра?!

#27-пипил - надявам се да ми дойде музата да разкажа за края - макар че в един от първите си постове бях споменал за това.

#28- напомни ми за майка ми... макар че си много по-млада от мен. Тя направо ми казваше че от мен нищичко няма да излезе.... Помня как ми късаше тетрадката по писане, защото пишех грозно... И сега пиша грозно... За съжаление желанието ми дори се увеличава, а възможностите ми за писане са наистина ограничени, не само като време, но и като техника, речник...
Но - засега това ми доставя удоволствие, да пиша именно в блог.

Да пиша в блог ме кефи повече от това да си пея в банята!

:)

не,не това имах предвид.струва ми се даже прекалено чисто!!!аз не искам да го забравя.изживявам такова нещо в момента.тоест,може би има шанс да продължи,но нещо отвън естествено пречи.питам как да се излекувам???
ще чакам продължението с нетърпение.
усетих те близък ,понеже правя аналогия с мен/нас.
ех,надеждата умира последна.
не искам да свършва магията.

По стила има да се работи, Маев, и точно затова няма да го пипаш. Чудесно разказана история, друже, топличка, подскачаща, пълна с несъвършенства, които се помнят. Я сега да те проверя имаш ли още за разказване, че пак да почета с кеф )

...тогава израза "Чумата да те тръшне" добива по-друг смисъл...

Звучи много истинско. Защо ли не се прокрадно и нотка на съмнение? защото е минало доста време и неприятностите с лъжите в собственото ти семейство не са били преоритет.Сега ще кажеш-ама тя моята не разбра....ще со заоправдаваш. Бих те поздравила ако правиш щаслива по такъв начин собствената ти жена. Успех!

да се оправдавам.

Бих искал да я правя щастлива.(макар че не употребявам израза собствена жена) Надявам се силно, да се чувства щастлива. Не бих искал да казвам, че ще направя всичко или ще положа усилия... понякога с много усилия не става.

Извървял съм много път към нея. Продължавам да вървя. За мен тя е нещо вдъхновяващо, нещо което ми дава сили да продължавам! Няма да съм щастлив, ако тя не е...

Можеш да започваш да ми завиждаш вече,защото се намирам в началото на една такава луда емоция , която не съм я мечтала, просто тя ме връхлетя и ме разпилява ...Подсъзнателно съм я чакала ,усещам се друга,нова,дива,и много жива ! Възрастта няма никакво значение,ама никакво !

Нека те попилее от щастие!

Красиво, познато, стихийно!:)
Какво по хубаво от преживяна любов?
Поздрав.
Много се задълбочих в поста ти!;)

и аз му се кефя, на този пост. Не знам защо се пръкна такъв!?
:))

Ех, какъв невероятен мъж си ти Маев!? Мога само да те поздравя за факта , че не наричаш жената до теб СОБСТВЕНА.Не се бях замисляла над това- всъшност тя или той не би могъл/а да бъде ничия какво ли остава за собственост. Но да си призная се поувличам в това за собственста VПризнавам си го без бой. И тук идваш ти с твоята реплика да ми напомниш това , че никой не е СОБСТВЕНОСТ

не сме собственост, но това не ни пречи да си принадлежим... Потребността да принадлежиш е добре изразена, не само у жените.

но не се връзвай на руси мадами, нищо че и за съм такава, първо им погледни корените.;)