Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.05.2013 18:51 - СЮРРЕАЛИЗМЪТ ВЪВ ФРАНЦИЯ - кратък вариант на лекция от доц. Г.Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4017 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

                                  СЮРРЕАЛИЗМЪТ ВЪВ ФРЕНСКАТА ПОЕЗИЯ

Терминът „сюрреализъм“ е въведен през 1917 г. от Гийом Аполинер. Основите на движението са положени през 1924 г., когато поетът Андре Бретон публикува първия „Манифест на сюрреализма“ („Manifeste du surrealisme“). В тази книга той изразява убеждението, че рационалното мислене потиска креативните сили и въображението и се отразява негативно на артистичната експресия.

Списъкът на някои от най-известните сюрреалисти включва:

Луи Арагон, писател и поет (1897–1982)

Антонен Арто, поет

Ханс Белмер, художник (1902–1975)

Андре Бретон, поет (1896–1966)

Луис Бунюел, режисьор (1900–1983)

Салвадор Дали, художник (1904–1989)

Пол Делво, художник (1897–1994)

Пол Елюар, поет (1895–1952)

Рене Магрит, художник (1898–1967)

Хуан Миро, художник (1893–1983)

Франсис Пикабиа, художник и поет (1879–1953)

Пиер Рьоверди, поет (1889–1960)

Жак Превер, поет (1900–1977)

 

 

 

                                   АНДРЕ  БРЬОТОН //1896 - 1966/

 

      Андре Бретон e френски писател, поет, един от основоположниците на сюрреализма. Роден е в Теншбре (Орн), Нормандия на 18 февруари 1896 г. в скромно семейство. По желание на родителите си започва да учи медицина. През 1916 г. е мобилизиран в Нант, където се запознава с Жак Ваше, млад мъж, който смята живота си за произведение на изкуството и се самоубива на 24-годишна възраст. Ваше оказва значително влияние върху Бретон, независимо, че не оставя след себе си нищо друго освен военновременните си писма.

      През 1919 г. Андре Бретон, Луи Арагон и Филип Супо основават обзорното списание „Литература“ (Littйrature). Поддържа близки контакти с дадаиста Тристан Цара. В „Магнитни полета“, написани съвместно със Супо, той осъществява на практика принципа на автоматичното писане.

     През 1924 г. публикува „Първи Манифест на сюрреализма“, който става теоретичната основа на движението, обхванало по-късно цяла Европа и всички области на изкуството. Около Бретон се сформира група, съставена от Филип Супо, Луи Арагон, Пол Елюар, Рене Кревел, Мишел Лейрис, Робер Деснос и др.

    През 1927 г. влиза в Комунистическата партия, от която е изключен през 1933 г. Негов основен източник на доходи е продажбата на картини в художествената галерия, която основава. Обезпокоен от политиката на вишисткото правителство, Бретон емигрира в САЩ през 1941 г. и се завръща в Париж след края на Втората световна война, през 1946 г. До края на живота си стимулира развитието на втора група сюрреалисти, наречена „Ла Бреш“ (1961-1965).  Почива в Париж на 28 септември 1966 г.

     Като юноша е страстен читател на поезията на  Бодлер, Маларме и Юисманс. На 16 години започва да води кореспонденция с Пол Валери. След като завършва медицина е назначен през 1915 година като невропсихиатър в армията. Запознава се с постановките на Фройд и приема психоанализата като плодоносен метод за опознаването на духовния живот на човека. Като служащ в армията се запознава с Жак Ваше, чиито черен хумор и самоубийство ще се окажат основния подтик у поета Бретон при създаването на сюрреализма.

Творчество: “Манифест на сюрреализма” /1924/, “Магнитни полета”/1919-1920//сборник написът със сътрудничеството на Супо/, “Земна светлина” /1923/, “Диханието на водата” /1934/,”Генералните щати” /1947/ - сборници със стихове, “Надя” /1928/, “Безумна любов” /1937/ - лирична проза.

   Автор е на  е с е т а т а  Началото на деня” /1934/, “Ключ за полето” /1953/, “Достойна перспектива” /изд.1973/

    През 1917 година Брьотон среща Гийом Аполинер, от чиято поезия е възхитен., но не приема войствения патриотизъм на поляка пишещ на френски. През 1919 година заедно с Луи Арагон и Филип Супо основава списанието “Литература”, което постепенно ще се посвети на дадаизма. В него излижа първия текст, създаден чрез “автоматичното писане”, “Магнитни полета” / в сътрудничество със Супо, 1921/. През 1919 г. издава сборника “Заложна къща”, а през 1923 година - “Светлина от земята”/1923/.

  През 1921 година Брьотон се среща с Фройд, чиито открития откриват пътя за нов тип писане, при което се изваждат наяве суровите продукти произведени в зоната на несъзнателното. По-късно Фройд изповяда, че не проявява никакъв интерес към този тип съчиняване на поезия.

  След като скъсва с движението “Дада” Брьотон издава през 1924 година своя “Манифист на сюрреализма”, след който се появяват останалите му теоретични текстове “Втори манифест”/1930/, “Пролегомени към третия Манифест”/1942/, “За сюрреализма в живите му творения”/1953/. Ако годината 1924 е белязана от първия “Манифест на сюрреализма”, в който се излага духа и метода на най-значимото литературно движение през първата половина на ХХ век, годината 1928 е белязана от появата на нов литературен жанр - автобиографичният роман на Брьотон “Надя”, който би могъл да се сравнява само с романа на късния френски романтик Жерар дьо Нервал “Орелия”. Брьотон доразработва този жанр като създава шедьоврите “Скачени съдове” /1932/, “Безумна любов” /1937/, “Тайна 17” /1945/.

  Той не се отказва от “автоматичното писане” и го прилага в “Непорочно зачатие”/ в сътрудничество с Пол Елюар, 1930/, “Свободно свързване”/1931/, “Ревволвер с бели коси” /1932/, “Ликът на водата”/1934/  и стихотворенията в сборника “Поеми” /1948/.

    През следнващите години се отгдава всецяло на боррбата за налагане на сюрреализма, пише статии и разяснява постоянно принципите му. Теоретичните си и полемични публикации събира в сборниците “На разсъмване” /1934/, “Сюрреализмът и живописта”/1946/, “Ключ за полята” /1953/. След като френското правителство във Виши забранява неговата “Антология на черния хумор”/1940/ Брьотон се заселва в Съединените щати. Завръща се във Франнция през 1945 година. През 1947 година издава “Ода за шарл Фурие”, а след това преиздава вече публикуваните си творби и теоретични съчинения.

    Възгледите на Брьотон и творчеството му са тясно свързани съ сюрреализма, чийто основател и най-авторитетен теоретик е той. Декларирал се като революционно движение сюрреализмът ратува за коренна промяна на обществото, изисква настятелно премахване на робството на пролетариата, защото “поезията се създава за всички”. Така Брьотон се приближава до идеите на комунистическата партия, в която той постъпва заедно с мното други сюрреалисти.

  През 1935 година обаче той напуска Партията колкото по естетически, толкова и по политически съображения /които, според него, са неделими/: тезиса за едно “изкуство за масите” му се струва неосъществим, той отказва да сътрудничи на официалната партийна литература, а по-късно категорично отрича метода на “социалистически реализъм” въведен в СССР. Брьотон възприема Троцки като завършения революционер, среща се с него в Мексико през 1938 година, тъй като споделя тезата му за постоянната революция и приноса на поетичното творчество за осъществяването й.

    Моралната и теоретична безкомпромисност на Брьотон го разделя от доскорошните му приятели /Деснос, Арагон и Елюар/ и предизвиква охладняването му към превъзходни поети като Бодлер и Рембо, за да съхрани чиста сюрреалистичната доктрина. От спътниците си през първите години той почита само Бенжамен Пере, от чиято чисто сюрреалистична творческа нагласа се възхищава. От дурга страна този, който през 1930 година пише “Аз ратувам за пълната окултност, присъща на сюрреализма”, проявява изключително жив интерес към алхимията, която той сравнява със сюрреалистичните изследвания, към Кабалата, “алхимия на словото”, акто и към астрологията., която го вдъхновява да напише поемата в проза “Тайнство 17”. Мисъта на Брьотон, белязана от Хегел и следваща строгата диалектика, не му пречи да намери в окултната наука основанията за едно едновременно поетично и материалистично познание. Междувременно същата тази строга диалектика го подтиква да атакува яростно теориите на Жорж Батай през 1930 година, а по-късно и постановките във философското есе “Разбунтуваният човек” на Албер Камю, когото атакува много изкусно в творбата си “На местопрестъплението”  (1953).

   Езикът на прозаика Брьотон напомня езика на френските класици, най-вече за стила на Шатобриан, когато твърди, че “думите правят любов помежду си”, че поетът се отдава на родените от асоциации с нова непосредственост и сила образи. Що се отнася до собствената му поезия, след изненадващите еротични метафори в “Светлина от земята”, тя като че ли намира удовлетворение в едно съвършенство, постигнато чрез овладяния автоматизъм и благородната приповдигнатост, в “Ода за Шарл Фурие”.

 

ПО ПЪТЯ ЗА САН РОМАНО

 

Поезията се твори в леглото като любовта

и нейните разбъркани чаршафи са зората на нещата

Поезията се твори в гората

 

Тя има всичкото пространство което й е нужно

Но не това обикновеното а другото което обуславят

Окото на сокола

росата върху хвоща

споменът за запотената бутилка Трамине

на сребърен поднос

високият метален прът от турмалин върху морето

и пътя на едно въображаемо пътуване което се изкачва на върха

но спиране внезапно го обърква

 

За всичко туй не се крещи над покривите

Не е прилично да оставяте отворена вратата

или свидетели да призовете

пасажи риби шпалири от синигери

на крупна гара релсите към входа

на двата бряга отраженията

браздите в хляба

мехурчетата на поточето

на календара дните

цветето звъниче

 

Любовния акт и акта на поезията

са несъвместими

със четене на глас на вестника

те не съвпадат със посоката на слънчевия лъч

със синята и мигновена светлина на брадвата

която свързва ударите на секача

с конеца на хвърчило във форма на сърце и

въдицата

с ритмичното полюшване опашките на бобрите

със бързината на светкавицата

със обичая да се пръсва жито пред младоженци

с лавината

 

Но парламента на авторитетите

не господа туй не е заседателна зала

не изпаренията на войнишка спалня неделя вечер

ни танцовите стъпки във прозрачността над блатните води

ни очертанията на кама край женско тяло на стената

ни светлите спирали на дима

ни буклите на твоите коси

ни извивката на гъбата от Филипините

нито лацетите на змиевидния корал

нито руините обрасли в бръшлян

 

Тя има времето пред себе си

И поетичната прегръдка както плътската прегръдка

по-дълго трае ли

тя защита изплъзналия се беглец от нищетата на света

1948 г.

                                     Превод на Георги Мицков

 

 

СЛЪНЧОГЛЕД

 

Пътничката която прекоси Халите в края на лятото

вървеше на пръсти

Отчаянието тътнеше на небето със своите велики аромати тъй красиви

и във ръчната чанта беше моята мечта това флаконче със соли

каквито единствено е вдъхвала кръсницата на Господа

Заспалостта се простираше като влажна мъгла

към Кучето което пуши

където преди малко бяха влезли за и против

Младата жена можеше да бъде видяна от тях зле и накриво

Дали имах работа с посланичката на барута

или на бялата крива линия върху черен фон която ние наричаме мисъл

Балът на невинните беше в разгара си

Лампионите се запалваха бавно между кестеновите дървета

Дамата без сянка коленичи на Понт-о-Шанж

На улица Жи-льо Кьор /почива сърцето/ звуците не бяха вече същите

Обещанията на нощите бяха вече изпълнени

Гълъбите пътниците спасителните целувки

се сливаха в гърдите на непознатата красавица

проболи под крепа на съвършените значения

Една ферма процъфтяваше сред самия град Париж

и прозорците й гледаха към Млечния път

но никоя не я обитаваше поради неочаквани гости

неочаквани гости които се знае че са по-предани от призраците

Едните като тази жена изглеждат че плуват

и във любовта влиза малко от тяхната материя

Тя ги изгражда вътрешно

Аз не съм играчка на никоя сетивна сила

И все пак щурецът който пееше във пепелявите коси

една вечер близо до статуята на Етиен Марсел

ми хвърли поглед пълен с разбиране

Андре Бретон минава каза той.

 

                             Превод на Гено Генов

 

 

СВОБОДНО СВЪРЗВАНЕ /Фрагмент/

м о я т а  ж е н а  с коса от огън от дърва

с мисли от светкавици от топлина

с кръст на пясъчен часовник

моята жена с тяло на видра между зъбите на тигър

моята жена с уста като кокарда

и букет от звезди в последна величина

със зъби като отпечатъци на бяла мишка върху бялата земя

с език от шлифована амбра и стъкло

моята жена с език на пронизана нафора

с език на кукла която отваря и затваря очи

с език от невероятен камък

моята жена с мигли от пръчици за детско писане

с вежди като очертанията на лястовиче гнездо

моята жена със слепоочия като плочите по покрива на оранжерия

и с влажната мъгла по стъклата

моята жена с рамена на бутилка шампанско

и на чешма с изваяни чучури под леда… /Превод на Г. Генов/

 

 

                                         ПОЛ ЕЛЮАР /1895 - 1952/

 

Творчество: Автор е на лирическите сборници “Дълг и тревога”/1917/, “Стихотвирения за мирното време” /1918/, “Животните и техните хора, хората и техните животни” /1920/, “Примери”/1921/, “Столицата на скръбта” /1926/, “Любовта поезия”/1929/, “Единствено животът” /1932/, “Роза за всички” /1934/, “Естественият развой на нещата” /1938/, “Песни за изобилието”/1939/, “Отворена книга, І “ /1938-1940/ 1942/, “Отворена книга, ІІ” /1939-1941/1942/, “Поезия и истина” /1942/, “Лице в лице с немците” /1942-1945/, “Достойни да живеят”/1944/, “Непрекъсната поезия”, “Вътрешен взор” /1947/, “Политически стихотворения” /1948/, “Урок по морал” /1949/, “Посвещения” /1950/, “Да съумееш да кажеш всичко” /1951/, “Феникс” /1951/, “Лицето на мира за всички” /1951/ /сборник написан заедно с Пикасо/.

   Елюар пише и една “Антология с мисли за изкуството” /1952-1954/ /3 тома/.

 

ЛЮБИМАТА

 

Тя е изправена върху моите клепачи

и нейните коси са сплетени с моите

тя има формата на моите ръце

тя има цвета на моите очи

тя се поглъща от мойта сянка

като камък в небето

тя е винаги с отворени очи

и не ме оставя да заспя

сънищата й при ярка светлина

карат слънцата да се изпаряват

карат ме да се смея да плача и да се смея

да говоря без да има какво да кажа.

/1924/

                                       Превод на Г. Генов

 

ОГЛЕДАЛОТО НА ЕДИН МОМЕНТ

 

То разпръсва светлината

то показва на хората образи освободени от привидността

то отнема на хората възможността да се разсейват

то е твърдо като камъка

като безформения камък

камъкът на движението и на зрението

и неговият блясък е такъв че всички брони всички маски пред

него стават фалшиви

това което ръката взима презира да заема формата на ръката

това което е било разбрано повече не съществува

птицата се слива с вятъра

небето със своята истина

човекът със своята реалност.

1926 г.

                             Превод Гено Генов

 

АЗ ТИ ГО КАЗАХ ЗА ОБЛАЦИТЕ

 

Аз ти го казах за облаците

аз ти го казах за дървото на морето

заради всяка вълна заради птиците в листата

заради камъчетата на шума

заради познатите ръце

заради окото което става лице или пейзаж

и сънят му връща небето на неговия цвят

заради цялата изпита нощ

заради плетеницата на пътищата

заради отворения прозорец заради откритото чело

Аз ти го казах заради твоите мисли заради твоите думи

Всяка ласка всяко доверие надживяват себе си.

1929 г.

                                                Превод Гено Генов

 

 

                                       ЛУИ АРАГОН /1897 - 1982/

 

Луи Арагон е френски историк, поет, романист и новелист, представител на дадаизма и сюрреализма.   Роден е на 3 октомври 1897 г. в Париж. След бурна дейност като дадаист и сюрреалист встъпва в редовете на Френската комунистическа партия, на която остава верен до края на живота си (въпреки, че не остава безкритичен към нея). Поезията му е вдъхновявана от любовта към съпругата му – Елза Триоле, снаха на Владимир Маяковски.

   През Втората световна война заедно с поетите Пол Елюар, Жан Превост, Жан-Пиер Росне и др. взема активно участие в антинацистката Съпротива. Говори се, че след смъртта на жена му (16 юни 1970 г.) Арагон се осъзнава като бисексуален и дори присъства на гей-паради в розов кабриолет. Почива на 24 декември 1982 г. в Париж.

 

Творчество:  Автор е на лирическите сборници “Фойерверк”/1920/, “Ура, Урал!” /1934/, “Нож в сърцето”/1941/, “Очите на Елза” /1942/, “Паноптикум” /1943/, “Френското зазоряване” /1945/.

  Написал е поемите “Червеният фронт” /1931/, “Очите и паметта” /1954/, “Незавършен роман” /1956/, “Елза”/1959/, “Поети”/1960/…

    Арагон с вписва в историята на френския роман със “Селянинът от Париж” /1926/,  романният цикъл “Реалният свят”: “Базелските камбани”/1934/, “Кварталите на богатите” /1936/, “Пътниците от втория етаж/на автобуса/”/1939/, “Орелиен” /1944/. Написал е романната поредица “Комунисти” / 1949-1951/ шест тома/ и романите “Страстната седмица” /1958/, “Самоубийство наистина” /1965/, “Бланш или Забравата” /1967/, “Роман-театър”/1974/.

     Арагон е написал литературно критическите студии “Примерът на Курбе”/1952/, “Светът на Стендал” /1954/, “Съветските литератури /1955/, “Разкривам картите си” /1959/.

 

НАЧАЛОТО НА БЕГЛЕЦА /Фрагмент/

изоставих надеждата до един часовников механизъм

когато брадвата отсичаше последната минута

имаше голямо стълпотворение за това смъртно наказание

децата накацали по рамената

правеха с ръце знаци на радост и на страх

в една улица до морето

земята се въртеше във въздуха на морето

едно момиче което пееше един трион

показваше малко кожата си по нежна от живота

убиваше здраво във всички ъгли

изпуснатите коне в асансьорите

се смееха като живи хора

това беше страна на рани където духаха поглъщащи ветрове

дърветата там се чупеха в ръцете на хората

тъй общо беше изнервянето

като прости кибритени клечки

хората излизаха от къщите тъй като не издържаха

как може да облечете дрехите си от вечерта

изнесете пианата си на тротоара в очакване на дъжда

няма ли да бъде голямо чудо да се умре в ден като днешния…/1925/

                                                                                  /Превод на Г. Генов/.

 

 



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074968
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031